Партиите в Източна Румелия
Тодор Петров
Съгласно Берлинския договор българските земи на юг от Стара планина (без Софийския санджак) трябвало да образуват отделна област, наречена Източна Румелия, която се намирала под върховната юрисдикция на султана, но получавала административна автономия и се ръководела от главен управител - християнин. Във вътрешното устройство на областта били заложени принципите на представителната демокрация, въз основа на които в нея били установени конституционна уредба и парламентарно управление.
Специално създадена за целта европейска комисия изработила Органически устав (Конституция) на Източна Румелия, който бил завършен и подписан от членовете й на 14 април 1879 г. Малко след това, по препоръка на Русия и със съгласието на Великите сили, султанът назначил за главен управител на областта висшия турски чиновник от български произход Алеко Богориди, който пристигнал в Пловдив и поел властта на 15 май с. г.
Твърде скоро временната руска администрация била подменена с местни служители и автономната област заживяла самостоятелен политически живот в очакване на първите избори за Областно събрание. Те били проведени през октомври 1879 г. и доказали категорично доминиращото българско етническо присъствие в Източна Румелия.
Тъй като до края на следващата година българските политици на юг от Балкана имали за задача да наложат хегемония в областното управление и да отблъснат властническите претенции на турци и гърци, те все още действали единно. По това време повечето от тях представлявали хомогенна общност, оглавявана от големия търговски род Гешови.
Неговите най-ярки представители Иван Евстратиев Гешов и Иван Стефанов Гешов, по сполучливия израз на Симеон Радев, господствали необезпокоявани в политическия живот на Южна България до 1881 г., без да се налага да обединяват своите привърженици в партийна формация.
През май с. г. обаче били насрочени нови парламентарни избори, където предишната турска и гръцка заплаха вече отстъпвала на заден план и на повърхността изплували противоречията между самите южнобългарски политици. Част от тях - обединени около Георги Странски, Стоян Чомаков, Иван Салабашев, Кочо Хаджикалчев, Тодор Кесяков и други, се обявили в опозиция на Гешовата власт. В изборната надпревара двете политически групировки получили приблизително еднакъв брой мандати и на мястото на Иван Евстратиев Гешов за нов председател на Постоянния комитет на Областното събрание бил назначен неутралния Георги Груев. Относителното политическо равновесие в местния парламент се запазило до средата на 1883 г.
През този период на известно политическо затишие (между 1881 и 1883 г.) двете групировки на юг от Стара планина окончателно се оформили като две противоборстващи партии. Силен тласък в тази насока дало пристигането в Пловдив на либералните водачи от Княжество България - Петко Каравелов и Петко Рачов Славейков, които през юли 1881 г. емигрирали в Източна Румелия и веднага се включили в местния политически живот.
Тук те изградили силна Либерална партия, която успешно оспорвала властта на старите и почитани пловдивски фамилии, обединени по същото време в Народна партия. Враждебното отношение на либералите към поддържания от Русия режим на пълномощията допадало на русофобско настроения Богориди - той оказал силна подкрепа на Либералната партия и с негова помощ тя спечелила поредните избори през април 1883 г. Нейният представител Георги Странски станал председател на Постоянния комитет на Областното събрание, а Народната партия била принудена да излезе в опозиция.
Разбира се, южнобългарските народняци нямали намерение да се примирят безропотно със загубата на властта. Тъй като през април 1884 г. изтичал петгодишният мандат на Богориди като главен управител, в началото на годината те подели шумна кампания за съединение на Източна Румелия с Княжество България, която всъщност трябвало да попречи на преназначаването на Алеко паша.
Агитацията на съединистите (наречени по-късно от народа лъжесъединисти), съчетана с руското вето, дала желания резултат и през пролетта на същата година за нов главен управител бил назначен Гаврил Кръстевич, известен със симпатиите си към народняците и с ярко изразената си проруска ориентация. Кръстевич веднага насрочил нови парламентарни избори, които се провели през септември 1884 г. и били спечелени от Народната партия, или по-точно от нейните съединистки лозунги.
Дошли на власт обаче, победителите изоставили съединистката мечта и обявили, че времето за Съединението все още не е назряло. Това политическо вероломство, разбира се, разочаровало излъганите избиратели и ги отблъснало от демагогията на лъжесъединистите.
От това се възползвали група революционни дейци близки до Либералната партия, начело със Захари Стоянов, които през февруари 1885 г. основали Български таен централен революционен комитет и подготвили Съединението.
То било извършено от източнорумелийската милиция на 6 септември с. г. и било оглавено от либералите (Георги Странски застанал начело на Временното правителство). След Съединението партиите на юг от Балкана се разтурили и техните дейци постепенно се влели в партиите на Княжество България.
Радикалдемократичен форум, 2006.
June 20, 2006