Политически процеси след Освобождението и българската протестантска общност

Общество

Момчил Петров, маг. ист., Институт за българска протестантска история

Протестантството в България започва своето развитие в условията на османско владичество. Развитието в условията на ислямска империя, макар и повлияна от процесите в европейските общества през 19 в., определят конкретен модел на поведение, към който протестантската общност се придържа в продължение на десетилетия.

Освобождението на част от българските земи поставя българските протестанти пред няколко предизвикателства. За първи път от стотици години българският народ има свои национални институции, което повдига националното самочувствие и изгражда нов национален облик.

Безспорно, националното чувство получава мощен импулс - държавната образователна система, всеобщата военна повинност, правителствената пропаганда чрез администрацията и печата възпитават българската нация в следването на формирания национален идеал, национализмът от патриотична кауза на будните възрожденци се превръща в официозна идеология на българското общество.

Източното православие, представлявано от Българската православна църква, заема ключово място в тази официална идеология. Протестантската общност е изправена пред реалната заплаха да бъде възприемана като чужда на българския народ, а всяка нейна активност да бъде интерпретирана като заплаха за добруването и просперитета на нацията.

Приемането на относително либералната Търновска конституция е благоприятно обстоятелство за протестантската общност. То е последвано от избора на Александър Батенберг - евангелски християнин, лутеран по вероизповедание - за български княз. Княз Александър се отнася топло към протестантската общност в България и още през лятото на 1879 г. посещава мъжкото училище в Самоков.

Скоро обаче политически интриги поставят българските протестанти пред сериозни изпитания. През 1881 г., след убийството на руския император Александър II от анархисти и предвид заплахите от подобни планувани атентати за редица монархически глави в Европа, в България е извършен с руско одобрение политически преврат, ръководен от княза. Отменена е Търновската конституция, разпуснато е Народното събрание, а страната е управлявана от правителства, начело с руски генерали. Младият княз Александър Батенберг трудно се ориентира в политическата ситуация и първоначално не оценява последиците от установяването на подобен режим. Практически голяма част от правата и свободите, гарантирани от Търновската конституция, са отменени.

Тези промени веднага засягат живота на протестантската общност. Под предлог за “ограничаване на прозелитичната литература” е спряно разпространението на евангелска книжнина. Издадена е заповед във всички училища на територията на Княжеството религиозното обучение на православните ученици да бъде водено от православен свещеник. В случая със Самоковското училище православният митрополит Доситей не изпраща такъв, с цел самото училище да бъде затворено. В Ловеч е забранено изграждането на училищна сграда и методистките мисионери са принудени да прикрият предназначението на сградите, които се изграждали. През 1882 г. обаче, методистките училища в Свищов и Ловеч са затворени със заповед на министъра на просветата, а на училището в Самоков не е признаван статутът на гимназия и училището плаща пълните задължения за сградите според закона за данъците и таксите. Парадоксално, по същото време в Източна Румелия под формалната власт на султана евангелските християни практикуват свободно своята вяра, а пастирите Иван Тонджоров и Николай Бояджиев са депутати в Областното събрание.

През 1883 г. княз Александър Батенберг намира смелост да прекрати управлението на руските генерали и назначава правителство начело с либерала Драган Цанков. Протестантската общност с радост приветства промяната. Скоро е възстановено действието на Търновската конституция. Училищата в Свищов и Ловеч отново са открити, спряна е намесата в дейността на Самоковското училище. През 1885 г. е извършено Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Американските мисионери горещо подкрепят приобщаването на българските земи, а във войната със Сърбия участват поне 50 български протестанти, като поне 5 са младежи от Самоковското протестантско училище.

Част от мисионерите се включват в българската армия като медицински персонал, проповедникът Кингсбъри съпровожда армията на фронта като лекар, а Елън Стоун като милосърдна сестра. За отношението на американските мисионери към Съединението можем да съдим по нейните думи от този период: “Българите са от онази материя, от която са направени всички велики народи.” Самият княз Александър високо оценява направеното и възложил на Кингсбъри организирането на постоянна военно-медицинска служба. Скоро обаче Руската империя отново се намесва брутално в българския политически живот - през 1886 г. княз Александър Батенберг е отстранен от престола от проруски офицери, а България е оглавена от правителство, начело с Търновския митрополит Климент. Въпреки че това управление не успява да просъществува, Русия успешно блокира завръщането на княз Александър Батенберг в България.

В България трайно се установява модел на ограничаване на религиозната свобода, с чести намеси на държавните органи във вътрешните дела на религиозните общности. Православната църква на местно ниво създава атмосфера на непоносимост към евангелските църкви, а държавната власт в мнозинството от случаите действа според препоръките на митрополитите.

Повсеместно се издават забрани за строежи на евангелски молитвени домове, а когато все пак такъв строеж се реализира, това се случва след мъчителни процедури и силно противопоставяне от консервативни среди.

Всеки опит за изява в обществения живот на български протестантни среща съпротива, така например по настояване на Православната църква Министерството на вътрешните работи отстранява кметовете протестанти на с. Сарая, Пловдивско - Николай Георгиев, на село Долна Баня, Ихтиманско - Трифон Димитров. Уволнявани са протестанти учители от държавните училища. Българските власти в този период нямат отговор на въпроса за свободата на вярата и са твърде далеч от стандартите, залегнали в либералната Търновска конституция. През 1889 г. министърът на вътрешните работи Странски дава странна дефиниция на правата на протестантските проповедници -”протестантските мисионери нямат право да проповядват учението си там, където няма общество от тяхното вероизповедание”.

Красноречиво свидетелство за пълното затъмнение в съзнанието на водещите за България общественици по въпроса за свободата на вярата са думите на митрополит Теодосий от този период: “Протестантски вероизповедания се търпят само на български поданици, които са съществували преди Освобождението и на преселници отвън след Освобождението, а се възбранява пропагандирането между православните българи на чужди вероизповедания.” В последното десетилетие на 19 в. се затяга обръчът около протестантските училища. През 1891 г. е приет закон, който предвижда затваряне за всяко частно училище, ако следствие обучението там се насаждат идеи срещу ” официалната религия”. Отнет е и статутът на гимназия на Самоковското мъжко училище. Неговите възпитаници са принуждавани да държат приравнителни изпити, ако искат да продължат образованието си в университета.

Така възможностите за нови взаимоотношения на евангелската общност с държавната власт след Освобождението в голяма степен не се реализират. България не успява да изгради свободно и толерантно общество, а един специфичен балкански национализъм с ключовото участие на официалната църква се превръща в новата национална идеология, в официозната доктрина на обществото.

Принадлежността към тази “религия”, която е носител на подчертано русофилство, определя легитимността на отделния български поданик. Българските протестанти са схващани през призмата на този мироглед като “чужди елементи” и “предатели” на източноправославната, русофилски детерминирана кауза, преследването на които протестанти трябвало да се превърне в държавна политика, според тези среди. На това евангелската българска църква отговаря със своето благовестие, с постиженията на образователните си институции и с привързаността си към изконната българската национална кауза, за чието отстояване е дала своя съществен исторически принос.

През следващите десетилетия, следствие на политическите интриги и борбите между Великите сили отвън, и между русофили и русофоби вътре, България ще претърпи две национални катастрофи и ще загуби стотици хиляди свои синове, убити и осакатени във войните. Българската евангелска църква ще остане съпричастна на проблемите и болките на нацията. И ще търси търпеливо пътища за достигане до онези българи, които откликват на благовестието, и чийто интелектуален хоризонт не е ограничен от шовинизма на консервативните среди.

* Използвани са данни от Христо Христов “Протестантските мисии в България през 19 век”, София 1981 и Павел Игнатов “Проблеми на евангелизма”, София 2006.

October 20, 2007