Македонски етюди

Общество

Цвета Трифонова

Пътуване към кръста

В ранния мразовит следобед на 27 ноември (2007 г., бел. ред.) сме на път за Скопие със Спас Ташев, директор на Българския културен център в македонската столица. Ще представяме там книгата “Данаил Крапчев и в. Зора. Незабравимото”, защото Данаил Крапчев е родом от Прилеп, Македония и същевременно е най-българският патриот от първата половина на 20 век. Докато сме на наша територия, Ташев кара по второстепенни пътища – там движението е спокойно, да не кажа никакво и освен това пейзажът е приглушен и девствено бял – едва вчера ни връхлетя истинска зима. Дървета и храсти, засипани от сняг, протягат заскрежени гирлянди край пътя. Андерсенови декори от “Снежната кралица”. “Хубав ден, хубав ден”, повтаря си доволно домакинът ми, чиято най-голяма мечта била да стъпи на Антарктида.

Няма и два часа и сме на границата при Гюешево. Измъкваме се от прегръдката на зимата. Оттук нататък грее слънце, юг е - синьо небе, тихо и ясно време. Винаги се улавям, че мисля и виждам света не само със своите си очи, а и с литературноисторическото си зрение. Пътувайки през безлюдните македонски полета, без дори да искам, сравнявам гледките с литературните си представи. Просто професионална деформация - и при други професии я има. Мисля си, на какво толкова се е възхищавал Змей Горянин в своите пътеписи за Македония и как пък Димитър Талев описва с безкрайно умиление и поетическо вдъхновение същия този скучен и беден ландшафт, който се ширва от двете страни на пътя.

Невероятно е, че му се привиждат красоти, багри и магии вместо сивите пустеещи полета с бедни, оръфани махалички, мяркащи се изрядко в далечината. Крива паланка си е наистина крива, покатерила се по хълмовете и покрай завоите, наднича свито и предпазливо със скромни стари къщици като същинска паланка.

Пуст и изоставен е този източен край, никакво строителство, следи от нови технологии и от европеизъм няма, беднотата прозира отвсякъде. Улавям с незнайни сетива как се стеле настръхнала бдителност, примесена с тъга, как сиротството витае из тези безмълвни пространства. Земите до Куманово са празни като санитарна буферна зона, десетки километри гранична полоса. Комшиите са ни обърнали гръб, между нас и тях се простира заден двор, в който още бродят призраци от миналото. Македония си стои настрана, не се доближава съвсем до старата родина, затова са така рядко населени тези стотина километра земя. Едва от Куманово нататък започва магистрала, появява се живот и атмосфера. И въпреки гледките и констатациите, чувствам се особено – не ми е чуждо, не ми е любопитно. Сякаш си отивам у дома – всичко е толкова нашенско и еднакво.

Изобщо не получавам усещане, че съм влязла в чужда страна, както когато съм била в Гърция и в Турция. Защо бе, джанъм, питам сама себе си – никой не познавам тука. Изводът ми е, че и географията също е записана в сърцето. Миладиновски копнежи, Вазови песни, Яворови възпоминания и Талевски възторзи задочно са ме сродили с духа на земята, тя лежи нейде в съзнанието ми, а може би и в кръвта. Тук някъде е погинал брат на моя дядо през Първата световна война, баща ми е кръстен на него и също е воювал из тези краища по време на Втората световна баталия. И аз мъкна това име като знак за нещо, което не бива да се губи и след четири поколения. Какво да им се чудя на половината българи, чийто корен пък физически си е оттука, че не спират да бълнуват за Македония. Оставете я на мира тази наша не-щастлива люлка - така си мисля, докато влизаме в Скопие – и първото, което виждам на хоризонта, е Кръста. Тъничък и призрачен изглежда в синкавата мъгла, виси на хълма като митична птица, разперила криле над града. Не мога да откъсна поглед от това видение и се питам - каква символика, какво послание са вложили македонците в него. Дали е разпятие или е благославящ Кръст Господен? Или двоичната семантика най-точно символизира многострадалната македонска съдба.

Срещата

Българският културен център е спретната триетажна къща в центъра на македонската столица. На отсрещната стената през тясна уличка заплашително се мъдри черен надпис – “Умрете бугари”. И да го заличат, пак ще се появи, тук пазачи няма. На Спас надписът не му пречи, той си е канара, особено с тази огромна патерица сега. Документът на шовинистките изстъпления е точно срещу духовното огнище на българите, неговата културна и обединителска роля ги вбесява, а не официозното здание на българското представителството. Защо е така, ще науча скоро.

Малко се притеснявам, че в 7 без 15 още няма никой, дори питам Ташев какво ще правим, ако няма хора. Той е спокоен и само се усмихва. Като слизаме след малко в кокетната зала на долния етаж леко се стъписвам - заличката е пълна, почти всички места са заети. Кога дойдоха тези хора за 15 мин. само! И като ги поглеждам бегло, се успокоявам - естествени, хубави лица, в които няма капка претенциозност, повечето са възрастни хора, но има и млади - няколко журналисти от агенции и радиа. И само две са жени, седят най-отзад и изпитателно ме гледат.

Изправям се и казвам, че им ставам на крака, с благодарение за това, че са оставили топлите си домове и са дошли в зимната вечер, за да си спомним заедно за един от големите синове на Македония. С книгата в ръце разказвам за житието на Данаил Крапчев, за неговия вестник, за приносите му в българската журналистика, за неистовата му любов към родното място, за гибелта му на 10.9. 1944 г., за разправата с редакцията на в. “Зора”. Няколко пъти повтарям формулата на неговия живот - оста София – Прилеп - София. Показвам им снимки от книгата, Разказвам как нарочно съм ходила в Прилеп, за да видя родния му град, който така силно е обичал, че съм била в старинната църквица “Свето Благовещение” с хилядолетния чинар, полегнал над нея, и в манастирчето, вградено в скалите под Маркови кули. Че съм видяла в Прилеп много жени, хубави досущ като Талевата Ния, да се разхождат грациозно из улиците. Хората се оживяват, вече имаме доверителна връзка и се повежда невъобразим разговор - започваме да си хортуваме като отдавна познати хора. По-дълго се обговаря гибелта на Крапчев на 10 септември 1944 г.– някой са интересува защо комунистите толкова са му имали зъб. Спас Ташев чете откъс от негова статия, а човек от публиката споменава репортаж на Крапчев за Съветска Русия и това ме изумява - хората са компетентни и начетени, нямат празноти по отношение на македонската история. Тук изниква контрамнение, един побелял човечец напомня за борбата против фашизма, но го отминавам с мълачание, не искам да влизаме в тази глобална яма. Дори ми става мило, все едно слушам нашите си пенсионери. Друг обаче изправя посоката – с радостни очи споделя, че в Прилеп се играе спектакъл по романа на Талев – “Железният светилник”. За тях това е дългоочаквано и значимо събитие, малък пробив в кошмарната половинвековна дискриминация на големия писател.

Споделяме мисли за Крапчев уж, а неусетно стигаме до общата ни трагическа съдба, спомняме минали събития и лица, а мислим всъщност за сегашното ни дередже. Изненадана съм и се радвам на въпросите - питат за Йордан Бадев и защо не се пише и нищо не се прави за него - какво да се прави, щом едва 2-3 души работят по проекта “Политика и литература” в БАН. Достолепен възрастен мъж ме кара да анализирам трагическия роднински възел - Данаил Крапчев – Кръсте Цървенковски – сестриният му син, прочут в историята майкопродавец и българомразец; Докато следвал в София, бил приютен в Крапчевия дом и така пламенният родолюбец, посветил живота си на освобождаването на Македония, храни змията във своята пазва - поради силна преданост към рода си сам отглежда и изучва онзи, който ще бабува на македонизма и ще преследва безмилостно защитниците на българската кауза. Човешка, родова и национална драма, в която се олицетворява историческата ни участ, белязана с разделения и братоубийства, изтъкана от безброй антиномни същности и противостояния - патриотизъм и предателство, саможертвеност и продажничество, благородство и завист. Нож в сърцето на Крапчев, от ръката на еничерска издънка, възкръснала от тъмнините на робските неволи, за да нанесе коварен удар и в сърцето на българщината. Тези достойни хора тук по свой начин търсят и изричат отговорите на тежки исторически и етнопсихологически въпроси – какво ни срива отвътре, кой е червеят на гнилотата, поради който е зачернен техният живот и е провалена общата ни съдбина?

Боже, каква публика, мисля си, добре, че не се правих на важна и учена, щях смешно да се издъня. Слава Богу, че съм едно с тях, със същата горчивина в душата и те усетиха това. Питанията се превръщат в споделяния. Разсъждаваме за политиката на България към македонските българи и защо нито един български вестник не се продава в Македония, докато сръбските са на всяка крачка, защо на 100 км от границата няма обхват на българска телевизия или радио, изобщо мисли ли българското правителство за своите хора тук. Какво да отговарям аз, освен истината – не се преструвам на Петко Каравелов, напротив, засрамена съм и отговорна заради безхаберието и държавническия нихилизъм на иже нарицаемите български управници. – Да, България няма национална доктрина за своето бъдеще, камо ли за Македония. Политиката спрямо македонските българи не е много по-различна от коминтерновската, нихилистичната и отродителска политика на комунистическия предател Георги Димитров. Негови наследници са начело на държавата.

Хортуването ни продължава и на скромната почерпка, и на срещите ни през следващия ден. Разбирам, че финал този разговор няма да има, че за мен той едва започва и ще продължи много дълго, може би. Данаил Крапчев остава на заден план, далеч в своето минало, защото сегашното е бременно с наболели проблеми, засягащи ежедневието на хората. Миналото обяснява причините, но не дава отговор за днешната безизходица. Хората ми разправят за сегашната си участ – почти всички, които се афишират като българи, са уволнени от работа и оставени без препитание. И децата им са дискриминирани, но няма кой да ги защити и никой не ги подкрепя. А българските фирми в Македония вземат на работа сърбомани, но не и македонски българи. Отношението към тях е като към онеправданото ни малцинство в Западните покрайнини. Казват ми съкрушени, че най – добрият македонски писател, драматург и публицист - Младен Сърбиновски, човекът, който пръв се е осмелил да развенчае македонизма като история и политика и да заяви публично българската си самоличност, сега е изгонен отвсякъде и скита по улиците немил – недраг. Сещам се за това, че македонистът Любиша Георгиевски обаче е във върховете на властта, а наскоро го окичиха и с български орден, сигурно за да отличат един от вдъхновителите на антибългаризма. В абсурдната нашенска реалност всичко е обърнато с краката нагоре, позор и слава са си разменили местата, и ми е чудно, че братята ни край Вардар още живеят с вяра и очакват нещо положително от нас.

Тук научих за още едно издевателство – освен материалната им несрета, те са подложени на рекет и от българските институции –ходене по мъките е, когато искат да се снабдят с български паспорти и визи. По 3-4 години ги разтакават за гражданството, а въпросът с визите е криминален и плаче за прокурор. Консулът в Скопие, според разказите, бил организирал корупционна мрежа с посреднически фирми, които продавали българските визи по 30 евро едната. Друг начин няма, казват хората. Кранче значи са визите за алчните чиновници на тройната коалиция. Милиони евро се източват от прокъсаните джобове на тези измъчени хора, за да пълнят гушите на ненаситни нашенски пеликанчета – политически мафиоти, маскирани като дипломати. Не ги интересува тях националната кауза и никак не ги е еня за живота и за копнежите на тези достолепни българи, каквито по нашите земи вече няма, за съжаление. И няма начин посланикът и външният ни министър да не знаят какво става, защото посредническите обяви се появяват открито и всекидневно в пресата, а и в България скандалната ситуация с македонските визи вече е публична тайна. Според мен, не само знаят, ами и стоят зад тая работа, ако се замисли човек над думите на генерала, че трябвало да се редуцира даването на български паспорти, защото отношението към българското гражданството било потребителско.

Какво има за потребяване в България и какво ще ни вземат македонците, което вече да не е взето от ограбваческите шайки, които ни управляват - за това ген. Михов нищо не казва? Добре е да запита колегите си дипломати - гърци и сърби, няма ли да им дадат един милион техни паспорти, ако македонците само ги поискаха. Но те знаят, че дедите им са мрели заради българското си име, че порои българска кръв се е ляла в три войни за спасяването на Македония. Жива е паметта им, духът им е български и затова понасят побоища, закани, мизерия и дискриминация. Видях ги как с часове захласнато четат остарели български вестници в библиотеката на БКЦ и това вероятно им е потребителското отношение в представите на “негово превъзходителство”? Мисля, че паспорти потребяват други - брокери и търгаши търгуват с чувствата на хората, с българската история и мъка, с националното ни достойнство. Сигурно е световен дипломатически куриоз, че посланикът се е заел еднолично да разпределя сертификати и визи на избрани “туроператорски” агенции, чиято туристическа дейност се изразява единствено в продажбата на визите, не и в туризъм. Българската къща в Скопие би следвало да привлича и обгрижва македонските българи, а се случва обратно – омерзява хората с безпардонния си меркантилизъм. Поразителен е фактът, че целогодишна виза получава Драган Латас – собственик на сърбомански медии, генератор на шовинизъм и омраза към всичко българско, подстрекател на бандите и побоищата при лобното място на Мара Бунева, докато същинските българи са унижавани, изнудвани и разигравани. Ясно е как е спечелил сърцето или джобовете на посолските чиновници. Тези синковци явно са от коляното на Кръсте Цървенковски, но вижте къде са се настанили! Като в бакалия продават достъпа до общото ни отечество, погазвайки всички морални и държавни закони. Посолството да си тури тогава табела, че е бай Ганьовата Солунска митница, не да срами родината ни и да отблъсква хората, съхранили българщината по тази изстрадала земя след векове на гнет и тормоз. Ей това е сега образът на държавата България в Скопие – спекулантска физиономия на парвеню, без морал, без национално и държавническо достойнство. Да, редукция ще има, но ще я направи историята и ще редуцира с позорното си клеймо родните спекуланти, а не скромните и чисти българи от Македония.

Ето как краткият ми престой сред тези родствени души ме залива със щастие и с много мъка едновременно. Двете мили дами от стар македонски род се оказват видни интелектуалки – даряват ме с топли думи и покани да посетя дома им, за да видя стари реликви. Бързо и лесно се доверяваме един другиму с всички, няма никакви условности и страхове, защото голата истина ни сближава. Сякаш се познаваме отдавна, болката ни е единосъща, както и речта. Разменям телефони и адреси с толкова нови приятели, ще се видим пак, живот и здраве, ако дойда напролет. Ще ме водят на Преспанското езеро, ще ми покажат църквици и манастири, ще ме разведат из красотите на Скопие, не само из задръстените като в София улици. Но дали ще мога да дойда е въпрос…

Пламък и жарава

Солиден възрастен мъж стои на първия ред срещу мен. Задава трудни въпроси. Завидна компетентност, подредена мисъл и висок стил на изказа. Мислех, че е стар професор и се чувствах като на изпит пред изпитателен поглед в упор. На раздяла неочаквано ми поднася едно изречение, което се врязва в паметта моментално. “Кой сака да остави следи зад себе, требе да оди бос” - казва ми той и ме оставя да мисля. Затова решавам на всяка цена да го видя отново. Кой е мъдрецът, какво искаше да ми каже със своята максима? Пандо Ефтимов се казва и е доайен на българите в Скопие, но не само това. Прелюбопитна фигура, каквато не съм се надявала, че ще срещна в днешно време, пък било то и в Македония. Същинска възрожденска реликва, родолюбец и комита до мозъка на костите. Упорит, жилав 75- годишен българин, чийто живот е бил изцяло посветен на това “да оди бос” по разпалената жарава на македоно-българската история. Той е нестинарът на народностното ни мъченичество в Македония.

Не може да се разкаже трудният житейски избор за час или дори два - той е препълнен със събития и битки. Ако някой има желание и време да опише битието, стоицизма и страданията на хората с българско самосъзнание през половинвековното господство на сърбизма и македонизма, ако иска да узнае как тези хора са устояли и не са се пречупили духом, след като са оставени сами на себе си срещу репресивната машина на македонистката държава и доктрина, той трябва да дойде при Пандо Ефтимов, да заседне тук и да записва дни наред. Аз разполагах само с броени часове и можах да науча малко, но невероятни неща.

Първото е, че зад гърба на бай Пандо стои стар възрожденски род. Прадядо му Панде Сужов е бил един от поборниците за църковна независимост и за българска патриаршия в Цариград през втората половина на 19 век. Един от онези будни и дейни търговци, занаятчии, свещеници и книжовници от всички краища на поробеното отечество, които с рядка настойчивост и пожертвования полагат темела на националното самоопределение и самочувствие. Те са работливите и търпеливи зидари, които започват градежа на българската държавност под носа на Османската империя. Биха ли могли потомците им да са някои други, измислени статисти в конюнктурен политически театър, а не българи като дедите си? И бащата на събеседника ми е бил подофицер в армията на ген. Вл. Вазов по време на Първата световна война. Пандо Иванов е включен в онази специална рота на учени и военни, която е имала за задача да издири и съхрани българските старини и реликви из Македония. Тук чувам един задъхващ разказ за това как е била пренесена надгробната плоча на цар Самуил от църквата “Св. Герман” (в село Герман, Преспанско) в археологическия музей в София - Подофицерът заедно със своите войници я пренася в каруца, под ковчега на убит български войник. Става нещо като на Шипка - живи и мъртви съвместно бдят и си помагат, за да опазят историческите паметниците на българската държавност. Този род от Пандовци явно е бил орисан със специална жреческа орис - могъщият случай не поверява на всеки срещнат ролята на пазител на свещени за племето предмети. Третият Пандо Ефтимов въплътява в собствената си съдба легендата на своя род. Още от младини започват личните му битки за род и родина – първата е с нарочения академик - македонист Димитър Митрев за защита националността и творчеството на даровития прилепчанин Димитър Талев. В далечната 1956 г. пък се озовава в град Битоля, точно по времето, когато се руши старата Чауш джамия и сред руините намират старинна мраморна плоча със нечетливи надписи. Преди още властите да са разбрали за находката, нашият човек успява да се добере до ценния паметник. Носи фотоапарат, заснима плочата, преписва един по един ортографските знаци, измерва всички данни на надписа, като че ли това му е наследствена професия. И ако днес в десетки научни книги и студии, дори в Уикипедия, можем да видим как изглежда плочата с надписа, ако можем да прочетем съдържанието и узнаем смисъла, то това е благодарение на онази велика снимка, направена от бай Пандо. Как след това надписът се озовава в българското посолство в Белград си е истинска приключенска история. Като Индиана Джоунс, но не поради приключенски дух, а от вдъхновяван родолюбива ревност и поради духовното си призвание, той се самонатоварва с рискована мисия - да издирва и опазва историческите български реликви на една чужда държавна територия. Скоро след това се появяват професорски трудове за Битолския надпис, множество студии и статии. Никъде и никой не споменава за неизвестния откривател. Нечии научни кариери се градят върху мълчаливия подвиг на мъжа, който стои срещу мен на 28 ноември 2007 г. След като вече е документиран факт и влиза в научно обръщение с подписа на авторитетни професори-историци като Ал. Бурмов, Ив. Божилов, Йордан Заимов, Вл. Мошин, няма начин плочата да бъде унищожена. Може би от яд е строшена на три и захвърлена в някакво мазе на музея в Битоля. И как не, щом трикратно прогласява изпод тежките камъни на вековете, че този град и тази земя са били владение и обиталище на български царе, а не на митични македонци.

“През годината 6523 /1015-1016/ от сътворението на света обнови са тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български с помощта и с молитвите на пресветата мъченица наша Богородица и чрез застъпничество на 12-те ни върховни апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение на живота на българите. Започната бе крепостта Битоля през м. октомври в 20 ден и се завърши в м. месец края. Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен и които двамата разбиха в Щипон войската на цар Василий, където бе взето злато, а този разбит биде от цар Василий в годината 6522 /1014/ от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото.”

Това е златният печат на народностната идентичност, положен с кръв и с яки калета върху земите, за които днес твърдят, че са на “македонския” владетел Самуил. Отпечатъкът е вдълбан и в съдбата на човека, който го е предал в ръцете на българската държава. От журналист в скопското радио и служител в Министерството на просветата, Пандо Ефтимов се озовава за седем години в зловещия затвор Идризово като политически затворник. Осъден е заради упоритостта да се мисли и да настоява, че е българин, заради будителската си страст и несмирим комитски дух. Смята се за късметлия, че не е попаднал в занданите на Отешево и Царина - имена и сега споменавани шепнешком, заради злокобната им слава. От тези места никой не излизал жив, осъденият изчезвал безследно като в ада - нито човек, нито гроб.

Но никой и нищо не успява да пречупи волята на този корав българин от Македония - деятелността и убежденията му не са своенравие, а начин на живеене на достойния човек, който е разбрал най-смисленото в битието – трябва да отстоиш себе си сред битовите несгоди, сред политическите бури и сътресения, защото те идат и отминават, а остава следата, с която човек е пребродил света. Тази е философията, скрита в Пандевата максима за ходенето бос по горещата жарава на историята. Каквото е трябвало да направи и каквото е могъл, правил го е, за да остане верен на заветите на своя род и на собствената си съвест най-вече. Гордият и силен дух не може да бъде изменник, макар изменничеството да се котира скъпо на политическия пазар във всички времена. Пандо Ефтимов и физически има вид на як темел или на стар жилав ствол, нещата на които се крепят обществото, истината и живота.

Мога ли да си представя, че някой от днешните ми сънародници, независимо дали учен или политик, или просто националист от тия дето крещят по митинги и се “скатават” по телевизиите, ще тръгне да обикаля и издирва войнишки гробове по просмуканата с кръв земя на Македония. Ако го стори ще се прочуе като проф. Йордан Иванов в началото на 20-я век.. На македонска територия обаче кракът на Пандо Ефтимов е стъпил в хиляди селца, църкви и манастири, обходил е всеки метър земя от Елбасан до Беласица, за да издири, опише, проучи и класифицира по дати и местоположение, по имена и армейски данни българските войнишки гробове. Направил списък на 480 свети обиталища, приютили костите на хиляди български синове, дали живота си за свободата на Македония. Това са 480 олтара за памет и поклонение, 480 светещи точки на историческата ни саможертва. Не са просто гробове а свидетелства и жалони на българското етническо и държавно присъствие в тези изгубени земи, каквито са и царските надгробни плочи. Издирвачът им иска да ми разкаже как грижовно са били прибрани в селските гробища или в черковните дворове, за разлика от сръбските, руските и други чуждоземни могили, но времето ми в Скопие свършва. Освен с исторически, делото му е препълнено и с други смисли и значения – чисто човешки, християнски и трансцедентални - като е издирил местата и записал имената на забравените воини, сторил е заупокой на душите им, сам ги е опял и поменал, вместо почернените родни майки и родината. Поне вербално и символично е върнал в родните им краища незавърналите се бащи и синове на България. Накрая научавам, че е предал събраното на проф. Божидар Димитров с надежда, че един делото на живота му ще даде плодове. Без никакво тщестлавие, без никаква гаранция. То и на кого другиго да го предаде, щом никой не се интересува?

Не знам дали някога нацията и българската държава ще му зачете трудовете и ще му отдаде почит и признание, щом досега не са го сторили. Лично аз съм в нисък поклон пред голямата личност на този велик и скромен мъдрец. Той ми достави радостта да знам, че в началото на 21 век съм срещнала един жив Възрожденец и един истински македонски комита. За пръв път през живота си видях наживо достолепна фигура и дух като онези, за които досега само чета и пиша.

След разказаното досега мимоходом споменава, че “и бой ядем коги требе”. Като се опитвам да разбера смисъла, научавам, че бай Пандо е инициаторът, организаторът и редовен участник в поклоненията и в баталиите на лобните места и паметниците на българските икони – Гоце Делчев, Тодор Александров, Мара Бунева и на другите герои и мъченици на национално освободителните движения в Македония. Казвам му, че съм намерила паметната плоча на Мара Бунева на брега на Вардар и съм потресена от гледката – личи, че война се е водила там - разбивано, взривявано, варварско. И ето как ме утешава: “Не бой се,- рече ми – колкото повеке я трошат, толко се размножава плочата. 90 парчета вече са наставени в музеите. Не могат я унищожат паметта.” Също като парчетата от Берлинската стена, мисля си, които се разнесоха из света като емблеми на пометеното робство и спасената свобода. Сетил се е Пандо Ефтимов как да се пребори с вандализма, с безпаметството и омразата. Човекът излъчва сила, спокойствие и увереност на патриарх. Освен конкретните факти, той знае и законите, по които се случват нещата. Възможността да си хортувам с него, започва да ми се струва като светло причастие. След всички унижения, сред мрачното униние и безнадеждността, с които ни затрупва българската реалност, нещо и в мен се съживява. Дали пък да не съм горда, че съм българка? Винаги съм писала и съм си знаела, че тук е нажеженото лоно, тук е изворът и твърдината, които ще опазят българщината, ако тя изчезне или бъде предадена отвътре в сегашните си територии.

Последното изречение, което ми подарява Бай Пандо е като първото – просто, ясно и уверено като всяка максима. “Сичко со любов ке се гради и ке се реши.” Това му е заветът, най-ценното и важно послание, което чух от него - мисъл, която надхвърля история и политика, издига се над всяка конюнктура и залага на нравствени императиви, на хуманизма и братството между обикновените хора.

Като се питам каква е наградата за един живот, отдаден в битка за удържане на народностността, давам си сметка, че дотук за него тя е само страдания, мизерия и тегоби. За български паспорт българските власти го размотавали цели 4 години. Синът му Наум Ефтимов е професор по македонска литература, но е уволнен и е безработен. Къде е професорът - патриотар и президентски съветник, къде са “войводите” от ВМРО, къде гледат историците от БАН да се загрижат и помогнат с нещо на заслужилите и изпадналите в беда наши сънародници тук? Ако Пандо Ефтимов не заслужава българска държавна пенсия за заслуги, ако орденът “Св. Кирил и Методий” не му се полага, то кой тогава ги заслужава? А, да, забравих, днес българските ордени и медали се раздават на самозванци, богати спонсори и политически клакьори. Но времето ще каже тежката си дума и без споменатите украшения.

Отвсякъде в Скопие се набива в очи ажуреният силует на Кръста, грациозно извисен в небесата от висотата на хълма. Неизменното му присъствие те кара неволно да се прекръстиш всеки път, когато нещо си помислиш и пожелаеш. А мисълта в случая е следната: Един далечен ден в този град ще има паметник на Мара Бунева, и на родолюбеца, опазил българското име, и всекиму ще се въздаде според заслугите, дай Боже. Но Пандо няма да го види, нито пък аз, странникът, записал тази история.

Две светини заедно

В сряда сутрин на 28 ноември тръгвам да посетя две святи за българите места в Скопие. Ако сега ги пропусна, Бог знае, дали ще имам случай отново. Църквата Свети Спас в старата част на града е сгушена в подножието на крепостта, пред нея блика старинна чешма. Портата е отворена, но църквицата – затворена и музен уредник още няма. Ще отворят след 9 часа, което по българското време е 10, т. е. почти пладне. Дворчето е преметено и подредено, закътано и уютно между високите каменни зидове.

Първото, което властно се изпречва и те спира още с влизането, е масивен каменен постамент с гранитен саркофаг върху него. Костите на Гоце Делчев почиват тук под стражата на стремително изправен бор. Дълго стоя пред саркофага, мълчаливо отдавам почит на втория наш апостол, чието име е записано завинаги в националната историческа памет. Рукват спомени от прочетено и чуто - за братството им с Пейо Яворов и всички онези, изпълнени с обожание редове, които поетът му посвещава. Стоейки там, се пренасям в друга вселена - далеч назад, из хайдушки усои и комитски сборища, носи се тих горски мълвеж и нечие пеене - плачене прокужда самотиите на планината “Ден денувам кътища потайни, нощ нощувам пътища незнайни”, ли ще е, или “Сън сънувах, ой нерадост, опустяла младост, сън сънувах, сън прокоба, сънувах си гроба…” - все тая вечна жалба по младостта и свободата.

Мяркат се снимки от архивите с брадясали решителни лица и пламтящи очи. Там и видението на “хайдушкото божество” Гоце, каквото го описва Яворов в последната им среща – “Аз гледах душата на тоя човек - душа закалена в бурите на живота – гледах я да се вие като обгорена змия.” Припомням си засадата и последната битка в с. Баница Серско през 1903 г. и ония незабравими думи на четника: “Петнадесет часа ние гледахме мъртвия Гоце и петнадесет часа ни се късаха сърцата… Защото осиротяваше цял народ.” След това като на филм се нанизва невероятната одисея, описана от четника Михаил Чаков със среднощното изравяне, криене, пренасяне и местене на мъченическите мощи на юнака цели 17 години - от 1906 до 1923 г. От ливадата край с. Баница, в селската църква, която горяла три пъти, оттам в Пловдив, след туй в София, в катедралата “Св. Неделя”. И накрая поредното политическо безумство през октомври 1946 г. - повторно изравяне на останките, за да ги местят пак от една родина в друга, сякаш за изкуствено съшитата Югославия се е жертвал Г. Делчев. Провеждат в София помпозен спектакъл, същинска бутафория, замислен и режисиран от исторически престъпници - Сталин, Тито, Димитров били почетните председатели на т.н. Акционен комитет, а преките изпълнители са известни майкопродавци - Тодор Павлов, Михаил Сматракалев, Георги Абаджиев, Георги Занков, Лазар Колишевски, Димитър Влахов и пр коминтерновски креатури. Членовете на Македонския литературен кръжок ведно със сърбоманите разнасят мощите на великия мъж, за да демонстрират тържеството на своята антинационална, родо­отстъп­ническа доктрина. Като е отдал целия си живот на каузата, като е слял личността си с въжделенията на отечеството си и смъртта му не е негова. Нищо не му принадлежи нито приживе, нито след гибелта. Каква несвършваща голгота и разтерзание! Няма покой за Гоце Делчев, както и за Васил Левски. Безбожници и слуги светотатствено развяват имената и костите на героите и скелетите на миналото, превръщат апостолската саможертвата в параван за попълзновенията на една имперска сила…

Символ на една обречена борба, Гоце се превръща в мост, по който се разминават две катастрофични епохи. И до днес не можем да го разделим - и техен и наш, а всъщност разпръснат ни свързва. Тук са костите, а там духът и на всички заедно лежи в сърцата. Сега се питам, дали е намерил най-сетне покой в оградения от зидовете двор или продължава да се вие като змия от мъка и зли предчувствия за това, което се случва или предстои отвънка. С жалба за съдбата на този исполински син си повтарям – добре си ти е, Гоце, тука, почивай в мир в сърцето своята скъпа Македония. Не си ти притежание никому, а си дълг и страж, и справедлив съдник. Отвреме на време, ослушвайте се, България и Македония, към святата памет на апостола, почиващ в “Свети Спас”!

Най-сетне ме пускат в църквата, макар че екскурзоводът още го няма. След Охридското езеро и кристално зеления извор на Черни Дрим при манастира Св. Наум, гдето завинаги ми остана сърцето, тук ми предстои среща с едно от най ценните съкровища на Македония – дебърския иконостас. От първия поглед си обсебен от главозамайваща, топла красота, дъхът ти секва от захлас и почуда. Иконостасът, престолът, амвонът са дело на прочутите мияшки майстори от селцето Гари - Петре Гарка , синът му Марко Филипович и Макрия Негрев от Галичник. В първата половина на 19 век златните ръце на мияците са украсили над 40 църкви из България, Македония и Северна Гърция. Техни олтари са разпръснати по целия Балкански полуостров, има ги в Пазарджик, Пирдоп, Рилския манастир и на десетки други места. Едно от най- значимите им дела е олтарът в църквата Св. Спас в Скопие. Това е бижу от орехова дърворезба, каквото рядко се среща по света, макар че носи почерка на левантийския средиземноморски барок и Атонската школа. Табли, колони, арки, пилиастри, люнети – всеки детайл в монументалния иконостас е отрупан с многобройни сцени от стария и новия завет. Резбовани в изящен ажур, многофигурни човешки композиции се съчетават с флорални и тератологични мотиви. Виждам тук сцени с Грехопадението, Отсичането главата на Йоан Кръстител, Благовеще­нието, Рождество Христово и 12-те апостоли, Разпятието и още много евангелски драми. Изкуството на марангозите се състезава с иконната живопис и далеч я надмогва по пластически размах и внушения.

Не мога да откъсна поглед от резбата, иконите остават за следващата среща. Монолитното стебло, от което са моделирани изящните колони е издълбано отвътре, така че резбата се превръща във фина дантела, проникват в нея светлини и сенки, сияят меко в благородните цветове на ореха. Всяка колона е моделирана в различен релеф, фигурите и формите са триизмерни, заоблени, съживени, бягащи от академичната плоскост на старобългарския стил. Евангелските персонажи са заоби­колени от кентав­ри, грифони, птици, змии, гроздове, филизи и цветя - невъобразимо богатство от зверинни и расти­телни орнаменти. Олтарната стена съчетава божествено и хто­нично, земно и небесно, природно и човешко в чиста хармо­ния, самата вселена е възсъздадена отново от вдъхновена човешка ръка. Фигуралните композиции и скулптираните зооморфни и флорални декорации, стоплени от блясъка на дървото притежават необикновена изобразителна експресия. Всеки детайл е обвързан в общ стремеж за отвореност и съобщност на разнородни културни и предисторични наследия - езическата митология и фолклора, старозаветната легендарност и християнската иконография, ренесансовата хуманистична линия и модерния култ към красотата. Дебърските резбари преодоляват средновековните религиозни канони, клонящи към преградност, затво­реност и аскетика, за да изразят едно по-всеобхватно мирозрение. Техният олтар не е просто елемент от интериорното пространство, а организатор и център на цялата църква, многопластов символ на космичната хармония.

Като се взирам удивена в нетленните тво­рения, непипнати сякаш от времето, пред очите ми изплува арабският дворец Алхамбра в Грaнада с фантазните си фарфорови дантели и мра­морни ваяния от 11 век, в които обаче човешката фигура е табу. По-сигурна е аналогията със Саграда Фамилия и къщата Балйо на гения на световната архитектура Ан­тонио Гауди. Само в неговите архитектурни шедьоври по същия начин тържествува идеята за пластически и духовен синтез на човешките и космич­ните системи, и там те сполетява усещането, че величественият паметник е дар свише, роден с помощта на божествено вдъхновение, защото подобно съвършенство не е по силите само на човешкия ум. По-скъп от злато, иконостасът сияе вече два века в сумрака на самотната църквица, вдълбана дълбоко в земята. Отвън скромна, притулена, свита - отвътре съкровищница на духовност и красота. Била е действаща до 1962 г. Оттогава досега е музей, пази имането си за чужденци и туристи, за новите уж поколения. Тръгвам си с мисълта, че на това високо и средищно място между буйния Вардар и старата крепост съм се докоснала до сърцето на Македония - субстрат от нейния талант, вяра в Бога, любов към красотата, копнеж по свободата - всичко ценно и добро, което може да сътвори културата и духа на един народ.

February 25, 2008