Еволюционизмът в криза
Д-р мат. н. Бен Хобринк
Въпроси без отговор
Когато през 1969 г. американците кацнаха за първи път на Луната, учените направиха едно изумително откритие: на Луната имаше само един сантиметър прах. Те бяха изчислили, че от Космоса върху Луната пада годишно повече от един милион тона космически прах - и че за 5 милиарда години (възрастта на Луната според теорията на еволюцията) е бил натрупан слой прах с дебелина няколко метра. Като предпазна мярка към краката на космическия кораб бяха монтирани големи, плоски чинии, за да не потъне корабът дълбоко в праха. Но колко голяма е била изненадата им, когато установили, че слоят прах не бил десетки метри, а само един сантиметър. Следващата голяма изненада дойде в резултат на редицата измервания, които американските астронавти бяха направили на Луната. Учените винаги са твърдели, че Луната е едно студено, „мъртво” тяло, с твърда сърцевина. Тъй като Луната е много по-малка от Земята, тя изстивала много по-бързо по време на 5-милиардно годишното си съществуване. Но за тяхно учудване се оказало, че Луната е с течна сърцевина и не е изстинала толкова, колкото учените бяха предсказали в хипотезите си. С други думи, Луната въобще не е толкова стара. Всъщност, за какво става въпрос? Само няколко досадни грешки на учените ли са това или теорията за възрастта и произхода на Луната бе изцяло истински провал?
Според съвременната наука, изхождайки от теорията на еволюцията, Земята и Луната са възникнали преди 5 милиарда години от един и същ „първичен материал”. По-късно животът на Земята е възникнал по чисто съвпадение и се е развил посредством естествени процеси от едноклетъчните до милионите различни видове растения и животни, които познаваме днес. Това е основоположната теза на теорията на еволюцията. В гимназията и университета учим, че теорията на еволюцията е единственото научно обяснение за произхода на живота. Да се повярва в теорията на еволюцията, общо взето, не бе особено трудно. Но проблемите започнаха тогава, когато се опитах да вместя някои реалности от живота в рамките на тази теория. Как е могъл да възникне на Земята по чисто съвпадение такъв съвършен, почти свръхестествен орган като окото? А окото на една малка рибка, която плува на повърхността на водата, т. нар. Анаблепс, е напълно необяснимо. Рибката Анаблепс има по две лещи във всяка очна ябълка, една, за да вижда под водата и една, за да вижда над водата. А какво да кажем за пауна? Възможно ли е нещо подобно да възникне случайно? Ако не обръщах внимание на всички тези и други аналогични подробности и проблеми, щях да повярвам в теорията на еволюцията, но винаги оставаха три открити въпроса, които ме занимаваха непрекъснато и на които никой нямаше задоволителен отговор:
Как е възникнала материята?
Как е възникнал животът?
Как е възникнал човешкият дух (самосъзнанието)?
При обстойно изследване на природата се сблъскваме с все повече и повече въпроси и проблеми. Съществувавт хиляди факти, напълно противоречащи на теорията на еволюцията: вкаменелости на дървета, които пресичат във вертикална посока цели 10 пласта въглища, примитивни неандерталци, които са имали повече мозък от нас, 70 тона кости на динозаври, намиращи се в масов гроб на височина 4000 метра над морското равнище, стотици видове растения и животни от различни геологични ери, намиращи се заедно в масов гроб, миди и вкаменелости на морски животни на най-високите върхове на Хималаите и т.н, и т.н. Ще се опитам да разгледам тези явления отблизо, но първо трябва да определим какво е наука и какво вяра. Това е необходимо, тъй като вярата в сътворението на света от един Бог Творец е често пъти пренебрежително отхвърляна като ненаучна, докато вярата в терията на еволюцията се приема като напълно научна.
Естествените науки (като биология и физика) изучават функцията и валидността на природните закони. Те не са в състояние да кажат каквото и да било за произхода на тези закони. Когато говорим за уникални събития в природата като произхода и края на живота, неминуемо излизаме от областта на науката и навлизаме в областта на философията или религията, т.е. в сферата на вярата.
В естествената наука съществуват две условия за доказателство, а именно, че резултатите от анализа могат да бъдат наблюдавани и че анализът може да бъде повторен. Никой обаче не може да повтори сътворението на Земята и то никога не е било наблюдавано от когото и да било. Това означава, че и двете доктрини – както тази за случайното и постепенно развитие (еволюционизъм), така и тази за специалното сътворение (креационизъм – светът, сътворен от Бог) преминават неминуемо в сферата на вярата. Нито едната, нито другата може да докаже нещо. Както еволюционистът, така и креационистът се опитват да намират факти в подкрепа на теориите си. Най-добрата, т.е. най-издържаната, теория в науката е онази, на която отговарят множеството факти или тази, която най-точно ги интерпретира и/или предсказва в хипотезите си. Фактите, които наблюдаваме в естествените науки, съответстват много повече на един модел на интелигентно сътворение, отколкото на теорията на еволюцията. Именно тук имат трудности мнозинството еволюционисти - откривайки очевидни индикации за наличието на Творец, те не решават да преосмислят проблемните места в теорията на еволюцията и създават един компромисен и удобен за себе си модел - този на теизма. Статистики през 1990-те години показват, че мнозинството учени еволюционисти са теисти – приемат, че има Бог Творец, но Той е работил и работи чрез еволюцията на Дарвин и последователите му.
Доказателства за еволюция в съвременния свят
Отклонения – адаптации и кръстоски
Откакто човек съществува, се е опитвал да обясни произхода на живота, изолирайки Бог. Съвременната доктрина за постепенното развитие (еволюция) е възникнала едва през 19 век. Началото й е поставено с пътешествието на недипломиралия се британски духовник Чарлз Дарвин с кораба „Бийгъл” около света през 1831-1835 г. По време на това пътешествие Дарвин проповядва с Библия в ръка твърде несполучливо сред моряците. При пътуването си той посещава и прочутите острови Галапагос в Тихия океан. След редица наблюдения на фауната и флората на островите, Дарвин има идея - видовете не са неизменяеми, както считали биолозите по негово време, а съществуват отклонения в самите видове. Въз основа на това наблюдение за разновидности и изменчивости във вида – само по себе си правилно – Дарвин извежда идеята, че всеки вид задължително произхожда от друга, по-примитивна форма.
Дарвин вижда отклонения в рамките на определена група растения или животни – т.е. микореволюция или вътрешновидова еволюция – но извежда изводи и прави теоретична постановка за цялостна, междувидова, т.е. макроеволюция.
Едно подобно допускане е твърде необмислено. По простата причина, че макроеволюция не се наблюдава. Точно обратното, отклонението в рамките на даден вид (микроеволюция) е възможно само поради отличителни белези, които са присъствали винаги в генетичната система на вида. Под генетична система се има предвид информацията на строежа на растението или животното в хромозомите на клетките на даден жив организъм – информацията за цвета (напр. на кожата), формата (напр. на носа) или структурата (напр. на костната система на крайниците). Тези отклонения могат да се реализират само вътрешновидово, но не и междувидово. Тези отклонения действат само в определени, очертани, граници. При малки, изолирани групи, населяващи дадена област (на острови и др. малки ареали) или при опитите с изкуствено размножаване, даден вид може да се промени за много кратко време, но винаги в ясно очертани граници, извън които не е възможно по-нататъшно изменение. Производителтие на рози могат да култивират стотици разновидности на рози, но розата си остава роза. Конят с всичките му раси в микроеволюционното вътречновидово развитие си остава кон и гълъбът със сигурност при всеки опит на селекция не се превръща в гарга.
Различните групи растения и животни са разделени междувидово с непреодолими бариери. Според креационистите (привържениците на теорията на сътворението, т.е., че светът е създаден от Бога) тези бариери съвпадат категорично със записа на Битие за създаването на растенията и животните, всяко „по свой род”. На стар еврейски словосъчетанието означава и „свързан с”. С други думи, според тези учени, Бог е създал брой определени групи, в рамките на които растенията или животните са ясно свързани едни с други. В границите на тези групи са възможни много отклонения, като отделните индивиди могат лесно да се кръстосват едни с други. Тези групи сродни растения и животни можем да наречен основни видове. Обикновено основният вид отговаря на това, което биолозите наричат „род” или „семейство”. Основният вид куче например включва повече от 200 породи кучета от пекинеза до Големия Дейн, но също така и вълка, чакала, кучето Динго и койота. Разновидностите в един основен вид могат да бъдат толкова големи, т.е. да се движат в толкова широки вътрешновидови граници, че животните да не биха могли да се разпознаят помежду си като представители на една и съща видова група. Във физиката им могат да се получат толкова големи изменения, че дори и вътрешновидово да нямат възможност повече да се съвокупляват и да дават потомство, например Големият Дейн и пекинезът. Не става въпрос, дали животните си приличат много едно с друго, а дали генетичните им системи съответстват. С други думи казано, дали поколението им е фертилно.
Животните от различни основни видове не могат да имат фертилно поколение, тъй като генетичните им системи не съответстват една на друга. По тази причина един основен вид никога не може да се свърже с друг или пък постепенно да се изменя в друг основен вид. Когато се правят опити да се кръстосат животни от различни видове, то или опитът не успява, или поколението на мутанта е безплодно. Добре известен пример за това е мулето – кръстоска между кон и магаре. Това животно е отглеждано от векове заради силата и издръжливостта му, но то не може да има поколение. Резултатът от кръстосването на овца и коза – „овоза”, е много интересен – той е смесица от характерните белези както на овцата, така и на козата, но тази кръстоска е също безплодна. Същото се отнася за поколението на кръстоската между лъв и тигър, но и между плъх и мишка. Забележително е, че такива аналогични строги генетични бариери стоят дори между сродни видове. С постепенното развитие (еволюцията) различните видове биха могли повече или по-малко да преминат един в друг, а добре премисленото експериментиране би могло лесно да свали бариерите между основните видове.
Превод: Ваня Димитрова
February 25, 2008