Кремиковци
Борислав Гърдев
Началото на 60-те години на миналия век. Управляващата в България комунистическа партия насилствено е извършила национализирането и кооперирането на земята, като преди това ликвидира политическата опозиция у нас. Тя ще използва благоприятната световна икономическа конюнктура през този период, за да се впусне в авантюристични експерименти. С които ще се опитва да мери ръст с най-развитите държави в света.
Конкретно през втората половина на 1963 г. най-актуалният икономически проблем на правителството на Тодор Живков е пускането в експлоатация на Първата доменна пещ на новостроящия се металургичен завод в Кремиковци. По този повод председателят на Комитета за наука и технически прогрес проф. Иван Попов натоварва екперта проф. Иван Илиев, негов заместник по икономическите въпроси, да направи аналитичен доклад за ефективността на завода.
Анализът на професора е обективен и точен и изпратен в най-висшия управителен орган на държавата - Политбюро на ЦК на БКП. С разработката се запознава първият партиен и държавен ръководител Тодор Живков и както и следва да се очаква е неприятно изненадан от направените констатации. За дискусия той кани в кабинета си своя заместник в Министерския съвет и съименник Живко Живков.
Тодор Живков е загрижен за ситуацията около Кремиковци, понеже му става пределно ясно, че кремиковската руда е бедна и ограничена като качество, тъй като е истински конгломерат с примеси на барит и олово, разбулва се тайната за ниското техническо и технологическо ниво на завода и в края на краищата се доказва неговата неефективност.
Освен това, се очертава много висока себестойност на произведената продукция и струпването на огромно количество работници - около 20 000 души, колкото е числеността по това време на един добре развит български град.
Живко Живков откровено излага пред шефа си своето виждане, че отговорните фактори, ръководили проектирането, покупката и строителството на завода, не са вникнали задълбочено в същината на въпроса и не осигурили нужната ефективност, необходима за тогавашните условия.
Логичен е въпросът на Първия:
- Какво да се прави тогава? - както и очакваният отговор:
- Логично е да направим съответните изводи и да търсим изход от създалото се положение, като чрез нови решения се подобри ефективността.
Живко Живков настоява за усъвършенстване на проекта, за нови технологични решения, за ограничаване на продукцията само за наши, най-насъщни нужди. Предлага евентуално пребазиране на новите мощности на някое черноморско пристанище вместо в София, като се позовава да добре познатия му японски опит, тъй като добре знае от приключилата малко преди това негова командировка в Страната на изгряващото слънце, че цялата металургична индустрия на Япония е разположена на бреговете на океана, което й дава големи икономически предимства.
В следващите дни след срещата при Тодор Живков се наблюдава голямо раздвижване по проблема “Кремиковци”. Заинтересованите министри, зам.-министри и директори усърдно подготвят справки и опроврежения на тезите, застъпени във внесения за разглеждане от Политбюро доклад.
По сценарий започва да се доказва колко ефективен ще бъде комбинатът в Кремиковци и как ще тласне решително и напред развитието на българското машиностроене.
Тодор Живков също става привърженик на идеята да се пусне в експлоатация кремиковския гигант.
Причините?
От една страна, България е зависима от СССР, откъдето идва доставката на оборудването за комбината. Отговорните съветски представители у нас от своите агенти са запознати с възникналите спорове и бързат да се намесят, атакувайки българския премиер.
От друга страна, заставайки зад привържениците за пускането в експлоатация на завода, Т. Живков нагледно дава урок на опонента си Живко Живков, че не е прав, че е против “Кремиковци” - и че е антисъветски настроен.
Истината е друга. Живко Живков също желае развитието на сектора. Като министър на външната търговия през 1962 г. стимулира износа на 10 000 тона пшеница за западните страни, за да може страната ни да се снабди с 10 000 тона бетонно желязо, необходимо за сдтроителството ни, докато през октомври 1962 г. вече като първи зам.-премиер е принуден да сключи тригодишен договор с Канада за внасяне на 100 000 тона жито след пораженията в селското стопанство, предизвикани в последните три години от Тодор Живковия “голям скок”.
Живко Живков просто държи на икономическата ефективност в такова гигантско капиталовложение, което, оказва се, става поредният заложник на политическата соц-целесъобразност у нас. По въпроса за ефективността на “Кремиковци” в Политбюро на ЦК на БКП се провежда бурно двудневно заседание. Поканени са всички заинтересовани.
Защитниците на проекта “Кремиковци” са много добре подготвени и мотивирани. Те умело превъзнасят ролята на завода за икономиката на страната.Бедната кремиковска руда представят като подходяща за комплексна преработка, като освен чугун и стомана от нея да се получават манган, олово и други компоненти. Относно ефективността на прокатните изделия те предлагат увеличение на цената им по планов път, погрешно смятайки, че това решава въпроса.
Живко Живков също взема активно участие в дискусиите. Той анализира разходите за доставка на желязна руда от внос, каквато неминуемо се налага да се внася, поради ограниченото количество бедна кремиковска руда. Според изнесените от него данни, по международни цени един тон богата желязна руда по това време се купува в Индия или Бразилия за 8-10 долара. Транспортирането й по море е евтино, докато превозването й от черноморските ни пристанища до София излиза 60 лева на тон. Така той отново предлага варианта строителството на завода да бъде на черноморския бряг.
Живко Живков изказва съмнение относно възможността за комплексна преработка на кремиковската руда. По проблема е създадена работна група, начело с инженер Виденов, която провежда експерименти 15 години, за да докаже, че нищо съществено не може да се направи. Живко Живков обръща вниманието й върху изостаналата съветска технология, която се предлага на България, което проличава най-вече от предполагаемия брой на работниците - 20 000 души, необходими за производството на около 8 милиона тона общо стомана и прокат. Това автоматично води до оскъпяване на произвежданата продукция. А като слагат и то по планов път високи цени на изделията ръководителите на България си заравят като щрауси главите в пясъка, забравяйки удобно, че тези вътрешни цени не се признават на международния пазар. Те само оскъпяват строителството и машиностроенето - главните потребители в България на прокат от черни метали. Живко Живков смята още, че българското машиностроене не може да се базира на некачествена стомана.
Доводите на първия зам. министър-председател са подкрепени и от проф. Пописаков, преподавател във Висшия икономически институт, специалност Външна търговия.
Аргументите на Живко Живков и проф. Пописаков са отхвърлени. Дава се път за изграждането на кремиковсия гигант, скоро влиза в експлоатация и първата доменна пещ, а за недалновидността на комунистическите управници днес отговарят индийските собственици на “Кремиковци”.
Все в тия години на соц-ентусиазъм и волунтаризъм българското правителство решава - при това съвсем правилно - да даде път на електрониката и изчислителната техника.
В началоно на 1960-те години се закупува технология и се построява завод за електроника. Набира се опит и се решава да се пристъпи към масирано изграждане на заводи за изчислителна техника. Нещо повече - решава се да се осъществи уникален експеримент. Възлага се на проф. Иван Попов - зам.-премиер и министър на машиностроенето, да оглави пряко мащабния проект. Дават му се генерални пълномощия той да ръководи и контролира строежа на заводите за изчислителна техника. Оказва му се пълно доверие и му се отпускат фантастичните 200 милиона лева кредит за финансиране на капиталовложенията. Проф. Попов се справя със задачата.за 2 години - в страната са построени 10 модерни завода за изчислителна техника. Те бързо влизат в експлоатация и само след година България вече изнася за СССР изчислителна техвика за 500 милиона рубли годишно.
За съжаление, в следващите години не е изпълнено условието да се обновяват фондовете и технологиите, за да бъде България “в първите редици на техническия прогрес”. Загубва се темпото и отново се робува на втръсналите комунистически постулати да се използват докрай “старите основни фондове”. А след това закономерно се стига до момента в заводите ни да се внасят материали и оборудване от Запада, а готовата продукция да се продава на СССР и страните от Варшавския пакт. Една крайно неефективна и опасна валутна политика, следвана от тогавашните ни комунистически управници, които пропускат благоприятния момент да превърнат страната ни в икономически тигър на Балканите и на Югоизточна Европа.
February 25, 2008